– Name and rank!
– Майната ти!
– Name and rank!
– Казах: майната ти, скапаняк мръсен!
Тежкия удар се стовари върху лицето на голия мъж и го събори от стола. Белезниците се забиха в китките му, прерязвайки подпухналата синя плът.
– Pick it up!
Два чифта силни ръце сграбчиха пленника и го вдигнаха. По лицето му се стичаше гореща кръв и капеше на голите гърди, на които лилавееха синини. Тъмните му очи горяха от болка, но от сцепените устни не излизаше и звук.
Мъжът от другата страна на бюрото – висок, строен брюнет, облечен в спретната униформа на лейтенант, се усмихна.
– You know that your resistance is futile, right?
Голият мъж разтегна устни в кървава усмивка.
– Да го духаш!
Усмивката на лейтенанта изгасна. Завъртя поглед към двамата мъже, които стояха зад стола на голия пленник, готови да смачкат всяка съпротива. На кожените им портупеи висяха палки, по които аленееше прясна кръв и сплъстени косми.
– Take him!
– Oui, lieutenant – каза единия на мелодичен френски и сграбчи пленника под мишниците.
Голият мъж впи зъби в китката на французина. Войникът изкрещя от болка, а колегата му стовари палката върху тила на пленника. Изхрущя кост. В тъмната стая се разнесе острата миризма на изпражнения и урина. Окования се свлече от стола, а кафявите му очи гледаха стъклени в нищото. Ухапания изтръгна ръката си от мъртвата хватка, псувайки на френски.
Колегата му прибра палката в портупея и клекна до тялото. Вонята на изпражнения и урина го удари в носа. Един поглед му стигаше, за да разбере.
Обърна се към лейтенанта.
– Мъртъв е.
Офицерът гнусливо изкриви лице.
– Изхвърлете го при останалия отпадък. Франсоа, отиди в лазарета да те превържат. Тази измет като нищо може да е била болна от бяс.
– Да, лейтенант – отговори пребледнелия французин, пристиснал пръсти към кървавата рана в ръката си.
Лейтенантът излезе от стаичката, оставяйки двамата мъже да се погрижат за изхвърлянето на боклука. Докато крачеше из подземията извади от джоба си пакетче носни кърпичка и притисна една към носа си. Лекия аромат на лавандула го лъхна, прогонвайки вонята на лайна, пикня и влага, които пропиваха старите мазета. Спомни си за родния Улвърхямптън, синьото небе и сладкия аромат на цветя, който се носеше в двора на родната му къща.
Изкачи поредното стълбище и унесен в мисли за малко не се блъсна в мъжа, който вървеше насреща. Бледото сияние на лампата освети красиво лице, руса коса и познати сини очи. Двете сребристи мълнии на капитанските пагони блестяха сякаш със своя светлина.
Лейтенантът се усмихна.
– Ханс, радвам се да те видя.
Германецът кимна сдържано.
– Джеймс, как мина разпита?
– Както обикновено. Дрънкат на скапания им език, правят се на много смели и накрая умират в лайната си.
Немецът се засмя.
– Класика, а?
Британецът се намръщи.
– Ще ми се най-накрая да ги избием всичките и да се приберем у дома. Умирам си за едно парче тиквен пай.
В този миг някъде над тях се разнесе грохот, от тавана се посипа прах и мазилка, а лампата примигна. Заехтяха далечни писъци на ужас. Германецът изпсува, обърна се и хукна натам откъдето бе дошъл. Британецът го последва с омекнали крака.
Минаха през тежка плъзгаща се врата и мракът ги заля. Работеше само аварийното осветление и тъмнината бе изпълнила залите и коридорите. Ехтяха викове на мъже и жени, отвън долитаха писъци, насечена стрелба и грохот на взривяващи се снаряди. Стотици ботуши трополяха, докато офицерите се опитваха да въведат някакъв ред, крещейки.
Джеймс и Ханс последваха потокът от хора. Отекна взрив и огромната сграда потрепери. Заваляха стъкла. Заехтяха писъци на ранени и умиращи.
Хладния нощен въздух ги лъхна. Под ботушите им захрущяха натрошени. Стъкла и разбити плочи. След миг вятърът донесе миризмата на барут, кръв и смърт. Градът беше потънал в мрак и само тук-там проблясваха светлинките на аварийно осветление. Туловищата на сградите се очертаваха на тъмното безлунно небе. Сред мрака блестяха стотиците светулки на припламващи дула. Танк с рев се плъзна по площадката, мачкайки плочките. Двигателите на още три ревнаха заглушавайки за момент какафонията. Наоколо стотици мъже и жени, нарамили автомати и бронежилетки тичаха към окопите изровени в площада.
Съскането на реактивен снаряд разряза въздуха и се заби в първия танк. Взривът помете близките войници. Остри късове нажежен метал хвръкнаха късайки ръце и крака. Пръснаха вътрешности. Някой закрещя на испански „санитар”.
Ханс с мъка се надигна. По челото му се стичаха алени струйки. Размътените му сини очи се впериха в табелата паднала наблизо, смазвайки телата на двама войници с италиански трибагреници на униформите. Беше в страната достатъчно дълго, за да се научи езика. На табелата пишеше „Национален дворец на културата”. Нов взрив го накара да забие лице в натрошените плочки.
Паметникът „1300 години България” се срина с вой върху картечното гнездо в основата му. Ръждивите метални профили разкъсаха телата на картечарите. Ревът на картечниците замлъкнаха, а ранен закрещя на холандски „помогнете ми”.
– О, богове – изплъзна се от сцепените устни на Ханс.
Откъм тъмните сгради се разнесе далечен крясък „на нож” и стотиците огнени светулки се плъзнаха напред. Оръдието на един от танковете избумтя, удавяйки рева на нападателите. Реактивен снаряд изсъска и огромната машина избухна, пръскайки нажежени късове метал, осакатяващи и убиващи наред.
Стрелбата от предните окопи, заели някогашните фонтани заглъхна, когато първата вълна нападателите ги връхлетя. Заехтя звън на щикове и ножове, отекваха викове на болка и молби за милост. Танк тромаво се завъртя, ровейки площада с веригите си, но ракетен снаряд се заби в куполата. Отекна взрив и машината пламна като факла. От вътрешността му заехтяха писъците на изгарящите живи танкисти.
– Назад… назад… отстъпвайте!!! – закрещя на португалски млад капитан, който дори не беше забеляза, че шрапнел е откъснал лявото му ухо.
Защитниците се люшнаха обратно към огромната сграда, в чието изранено тяло продължаваха да се забиват снаряд след снаряд. Картечните гнезда заглъхваха едно след друго, докато картечарите им измираха, насечени от щиковете и куршумите на нападателите.
– Пробиха външния периметър!!! – крещеше испански лейтенант в радиостанцията си. – Дайте заповеди…
Куршумът се заби в скулата му и отнесе половината му лице. Офицерът се търкулна сред труповете на хората си.
Ханс се надигна, грабна окървавен автомат от земята и потъна в сградата заедно с оцелелите. Сърцето блъскаше в гърдите, студената пот се лееше по тялото му, а спретнатата му някога униформа висеше на парцали. Отвън ехтяха виковете на последните защитници. Някой крещеше „retreat”. Войници трескаво правеха барикади, готови да отбраняват огромната сграда зала по зала.
– Софийска пролет, а?
Ханс се обърна. Джеймс се олюляваше. Лявата част от лицето му се бе превърнала в кървава каша. Единственото му оцеляло око светеше с мъртвешки блясък.
– Да живее Европейския съюз – изхриптя Джеймс, а по брадичката му капеше кръв. – Смърт на отцепниците. Да опазим… да опазим Европа единна…
Краката му се подгънаха и той рухна на колене. Окървавените му устни се извиха в дива усмивка.
– Майната му на единството.
Джеймс рухна по очи. Тялото му потрепери и утихна. Наоколо войниците продължаваха да тичат, заемайки позиции. Бюра, столове, маси, седалки… всичко се струпваше на огромни купчини. Навън ехтеше единична стрелба. Отекна взрив и стрелбата спря. Защитниците, които не бяха успели да се оттеглят бяха изклани. Сега оставаше само…
– Хер капитан!
Ханс замаяно се обърна. До него стоеше сержант с окървавено лице и сини очи, блестящи от страх.
– Какво ще заповядате?
– Бийте се! – каза Ханс първото, което му дойде наум.
– Хората са малко, хер капитан!
– Те така или иначе ще ни избият, сержант! Нямам намерение да умирам като жертвено агне!
Сержантът кимна отсечено.
–Както наредите!
Обърна се и изтича при останките от взвода си, който вече бе успял да направи барикада. Между изпотрошените маси, столове и пейки стърчаха дулата на автомати и картечници и гледаха към зеещите врати, отвъд които имаше само мрак и ужасяваща тишина.
Ханс притисна гръб към близката колона, стиснал автомата си до болка. Дъхът излизаше на хрипове от гърлото му, а сърцето му блъскаше в гърдите му, сякаш искаше да изскочи. Зад близката барикада момиче на не повече от двадесет години, облякло униформа на белгийски пехотинец се разплака. Някой повърна шумно. Друг изпсува. Щракаха свалени предпазители и заредени пълнители.
Ханс се вгледа в плачещото момиче. На ръкава ? блестеше синьото знаме със звездите. Само, че една от тях липсваше, символизирайки отцепилите се държави.
Софийска пролет.
Така бяха нарекли светкавичния щурм на обединената европейската армия срещу страната. Ханс бе ръководел операция по унищожаването на десетките хиляди плакати с надписи „Не искаме нов Съветски съюз” и „Независимост и равенство за всички”.
– Нека влязат – отекна вик във фоайето. – Стреляйте точно! Пестете патроните!
Ханс преглътна мъчително. Измъкна пълнителя на автомата си, за да се увери, че е пълен.
– Веднъж в Европа, винаги в Европа! – извика някой на английски. – Смърт на отцепниците!
Отвърна му само нервна тишина. А отвън, далеч от рехавото сияние на аварийното осветление, се раздвижиха нетърпеливи сенки. Ханс стисна автомата си и…
– ПО ПЕТ НА НОЖ!!!
Автор: Калоян Захариев