Писмо на един разкаял се български баща.
Простете на моето поколение, че в последния четвърт век не успя да изгради онази България, в която всички ние днес да живеем без срам, страх или усещане за безпътица. България на свободните, независимите и гордите. България, в която правителствата не крадат от народа си, а народът е достатъчно мъдър да не позволява на никого да се гаври с него. България без мутри, групировки, местни феодали, агенти и олигарси. Просто… една нормална България.
Ние, вашите майки и бащи, не успяхме… Провалихме се… Сгромолясахме се… Загубихме пътя си, улисани в грижи за насъщния и ламтежи за неща, без които спокойно можехме да живеем. Постепенно загубихме вярата си и започнахме да се нагаждаме към мутро-системата, изградена от онези, които навремето трябваше да наврем в миша дупка. Станахме циници, гледайки на действителността, като на нещо отвратително, но неизбежно и вечно. Примирихме се, снижихме се, нагодихме се, умълчахме се. Простете!
Ние, които отраснахме през ония времена на диктатура и погазване на човешкото достойнство, не успяхме изцяло да се отърсим от набиваният с години в детските ни и юношески глави светоглед. Не можахме и докрай да осмислим истината, че онзи който е готов да размени свободата си за пълен хладилник, утре няма да има нито свобода, нито хладилник. Не успяхме да осъзнаем, че избирайки поредният Спасител, ние самите се отказваме от отговорността за бъдещето на тази страна. Измивахме си ръцете. Простете!
Бяхме наивни. О, колко наивни бяхме! Мислехме, че е достатъчно да падне тоталитарният режим, за да можем да задишаме свободно. Не успяхме да разберем, че трябва да се борим за свободата си, дори да се бием за нея. Надявахме се, че слугите на мрака, ще се оттеглят, ще си отидат, засрамени от всички мъки и страдания, които са причинявали на съгражданите си в продължение на десетки години. Те обаче не го направиха, а ние не направихме нищо за да ги изритаме. Измамиха ни, като същински деца. Днес те са тук, по-силни от всякога, владеещи икономиката, политиката, медиите, та дори и душите ни. Можем да зърнем всеки ден техните известни физиономии по телевизии, вестници и интернет в успешни опити да насаждат невъзможния си морал в едно все по-страннно, колапсиращо и изпростяващо общество. В онези години ние нямахме смелостта или мъдростта, за да ги прегазим. Затова днес те газят и нас и вас. Простете!
Вчера аз не дойдох при вас, в отговор на молбата ви за подкрепа в Университета, защото имах по-важна работа – да чета някакво евтино романче. Хиляди такива, като мен също не дойдоха, кой зазяпал дозата неделен спорт, кой нагънал лакомо любимото си ястие, кой гледащ пореден сериал, кой просто дремещ на дивана или пък разпръскващ позастаряващ чар в някой клуб. Простете ни!
Днес, когато гаврата на властта със съвестта на цял един народ стана нагла и нетърпима, вие сякаш ни показвате, какви сме били ние преди 20 и кусур години или поне, какви бихме искали да сме били. Напомняте ни и в какво сме се превърнали днес. Затова, ако някой на моите години, че и по-възрастен тръгне да ви поучава, добронамерено дори, го отсвирете на момента. Нищо стойностно не може да научите от чумавите поколения заразени с бацила на тоталитаризма. Те не могат да ви дадат дори и пример за достойно държане, защото в ония времена, когато обикновените германци, унгарци, чехи и поляци се изправяха смело един след друг срещу Империята на Злото, българите мълчаха със зловеща тишина. И ако прочетете случайно това писмо, го забравете, изгорете, накъсайте, дилийтнете го, защото ние отдавна сме загубили правото си да ви даваме съвети…
Но поне ни простете!
Юрий Александров