Аз съм Мария, на деветнайсет години и съм тук. В училище бях най-готината, всички момчета си мечтаеха за мен, всички момичета ми завиждаха. Бях отличничка, учителите ме уважаваха и ми имаха доверие, винаги се измъквах от ситуация. Имах приятел, който беше със седем години по-голям от мен, имаше собствена кола и работеше. Сега това няма никакво значение.
В живота на никой не му пука какъв си бил в училище. Никой не се интересува закакво мечтаеш и къде искаш да стигнеш. Аз имах големи мечти, исках да стана гримьорка или нещо свързано с козметиката, но нещата просто се объркаха. След като завърших с Росен(гаджето ми) решихме да живеем заедно на квартира. Той работеше аз се грижех за къщата. Нещата между нас вървяха добре, разбирахме се, обичахме се, обещавахме си неща, които нито един от двамата не изпълни.
С течение на времето той започна да закъснява, да се прибира късно, бях започнала да му омръзвам, искаше ми се да го зарежа, но не беше толкова лесно. Започна често да ми прилошава, чувствах се отпаднала, не след дълго си направих тест и разбрах, че съм бременна. Опитах да му кажа тихо и спокойно, но разговора ни се превърна в скандал. Завърши с шамар, който ме закова за стената, а Росен просто си тръгна. Вече знаех за всичките му изневери и буйства, които вършеше докато аз повръщах в банята.
Нямаше какво да правя с този човек. Събрах си багажа, изтеглих последните „семейни” пари и хванах първото такси. Не исках да се върна при нашите, изпитвах срам и тъга. Сега съм тук, какво ще правя, не знам. Може би ще направя аборт, може би ще задържа това невинно детенце, може би, не знам.
Аз съм Кристиян, на осемнайсет години и съм тук. Завърших преди няколко месеца без много трудности. Учителите и учениците се страхуваха от мен, защото не бях като връсниците ми. Работех за опасни хора извесни в цяла България. Бях един обикновен дилър, но в това нямаше значение, хората не искаха да си имат работа с мен, освен по бизнес. Да си призная, никога не съм искал да се ловя с тези хора, просто нямах избор. Преди четири години баща ми влезе в затвора за убийство на пътя. Той беше шофьор на тир, една вечер се прибирал към складовете, когато на двупосочен път, на завой изкочило БМВ, което изпреварвало друга кола. Опитал се да спре и да избегне удара, но все пак се врязал в колата. Шофьорът й загинал на място, а баща ми се разминал само с малко синини. След инцидента разбрахме, че жертвата е син на местен бизнесмен с много пари. Полицията изкриви фактите, адвоката ни подведе, а съдията заяви без да се замисля, десет години затвор. Прибраха го веднага и оставиха майка ми, мен и по-малките ми брат и сестра да се оправяме. Тогава осъзнах, че за милиони няма закони. Майка ми все още беше по майчинство, защото сестричката ми беше на няколко месеца. Въпреки това започна да работи като оставяше бебето на мен и брат ми. Изнемогвахме с парите, затънахме в заеми. Тогава реших да си потърся работа. Първо си намерих на един строеж, като общ работник, където ме излъгаха и ми платиха два пъти по-малко, същоото стана и със складовете, в които разтоварвах. Накрая един приятел ме светна и ми предложи да стана дилър. Веднага се съгласих и започнах да обикалям улиците предлагайки незаконни удоволствия. За няколко седмици се видях с пари, помогнах и на майка ми, заживяхме по-добре. Така няколко години продължих да задълбавам и започна да ми харесва. Имах се за голяма работа, самочувствието ми порасна, купувах си маркови дрехи, бижута, техники и какво ли не. Всички знаеха кой съм. След като свърших училище шефа ми реши да ме повиши. Направи ме удедник, човек, който събира заемите от длъжници. Бях толкова горд, че вече седя на масата на баровците. Но още от първата ми задача нещата се объркаха. С партьора ми трябваше да натиснем един длъжник, без да го прибиваме, само да го уплашим. Пресрещнахме го в един подлез, а той извади нож и наръга партьора ми. Бях толкова уплашен да не ме заколи, че дръпнах пистолета от придружителя ми и дръпнах спусъка. Оцелих го в крака, той започна да вика, тогава стрелях още веднъж, този път в главата. Падна безжизнен и под него стана локва кръв. Бях ужасен, ръката ми трепереше.Хвърлих пистолета и побягнах, и бягах, и бягах, цяла нощ. Прибрах се до нас и взех спестените пари, сбогувах се със семейството и сега съм тук.
Казвам се Кристина, на осемнайсет години и съм тук. Завърших училище докато работех или работех докато завърших. Както и да е, не бях от най-редовните в даскало, даже хич ме нямаше. Учителите обичаха да се заяждат с мен заради стотиците ми отсъствия, разбира се знаеха, че работя, затова ми правеха и компромиси. Бях барманка в нощен клуб, не правех нищо друго, само сервирах и бърках коктейли, не ме разбирайте погрешно. Не го правех защото ми харесва, не изпитвах никакво чувство за самостоятелност, просто трябваше да издържам пропадналия ми баща. Преди няколко години майка ми замина за Италия и не се върна. Първите няколко месеца ни пращаше пари и живеехме добре, но след това получихме послдедните двеста евро с тесте документи и бележка. Бяха документи за развод и обяснение, в което ни съобщава, че не иска повече да има взаимоотношения с баща ми и няма повече да се върне в България. Баща ми го прие много тежко, започна да пие, уволниха го от работа. Остана вкъщи като се надяваше, че майка ми ще се върне, но до ден днешен не сме получили и писмо от нея. Дори за абиториенския ми бал. Принудих се да работя, защото трябваше някой да носи пари вкъщи. Започнах в нощния бар, за който ви казах. Така няколко години. Вечер се прибирах късно към три, четири часа сутринта, изнемогвах с училището. Да си призная, никога не съм го вземала на сериозно, никога не съм се виждала като нещо повече. Сега по същество, след няколко години започна голямата безработица. Десетки се бореха за едно работно място и на шефа му хрумна да се възползва. След забраната за пушене, работата беше намаляла, но заплатите си ни бяха същите, затова той реши да се отърве от нас и да вземе някой на минимална заплата. Един ден ни събра и ни уволни, бях толкова бясна, но нямаше какво да правя. Трябваше да си намеря нова работа. Баща ми вече се беше отчаял от живота, дори социялните го бяха отрязали, защото не ходеше да се подписва. Гледайки го как седи на дивана и надига бирата, неприятната му мирзма, апартамента, който приличаше на кочина и снимката на мама, която седеше над телевизора. Кипна ми, омръзна ми вече да го нося на ръце, а той само да седи на продънения диван. Развиках му се и заявих, че се изнасям. Дори не се опита да ме спре, събрах си багажа в сака и се изнесох, а баща ми не помръдна, не каза нищо. Хванах първия автобус, който дойде и ме доведе тук.
Аз съм Илиян, на деветнайсет години и съм тук. Винаги съм бил прилежен ученик, винаги съм си учил уроците. Моята страст е математиката и мечтата ми е да стана програмист. В училище бях мишена на повечето гадняри, подиграваха ми се, биеха ме, защото не бях като тях. Не спях във фитнеса, не излизах по барове, нямах „готини” приятели. Дори родителите ми се тревожеха за мен, караха ме да излизам, но аз не бях такъв човек. Единствено общувах с дядо, той беше бивш инжинер, много умен и интелигентен, с него обсъждахме книги, формули, открития, всичко в името на науката. Съучениците ми не ме разбираха, имаха ме за странен, но аз имах план и смятах, че един ден ще се издигна над всичките. Разбира се, за тази моя мечта трябваше да уча и се бях подготвил. Бях научил всяка една формула и бях решил всяко едно уравнение от сборниците, бях готов. На изпита нямаше абсолютно нищо, което не познавах, реших го за по-малко от половината време. В коридора се натъкнах на един богат съученик, Васил, той винаги се подиграваше с мен в училище, сега изглеждаше развеселен, явно беше пиян. След няколко седмици излязоха резултатите, а аз не бях попаднал в нито едно класиране. Помислих, че е грешка, поисках си изпитния лист и какво се оказа, че се е загубил някъде. После се загледах внимателно в листите, оказа се че Васил е приет, с пълно шест. Май теста ми не се беше загубил, явно го бяха дали на друг. Това нямаше значение, защото бях толкова отчаян, не знаех дали да се прибера или да отида при дядо, или пък да се напия от мъка. Реших да се прибера у нас, беше грешка, защото и родителите ми бяха сигурни, че ще ме приемат, не мога да ви опиша какъв срам изпитах като ги погледнах в очите. Трябваха ми само няколко минути за да взема решение. Бях спестил малко пари от бала, с които смятах да си платя семестъра. Взех ги, събрах си багажа и тръгнах. Семейството ми се опита да ме спре, не бях го обмислил, но в онзи момент не ми беше до мислене. Хванах автобуса и сега съм тук, дори не позволих на нашите да ме изпратят. Дядо все още не знае.
Ние всички сме тук, един до друг седим строени в редица. Отиваме към неизвестното, отиваме към втори терминал. Може да работим като роби, може и да учим, може би ще станем престъпници, а може и да създадем семейство, всичко е възможно, но едно е ясно, няма да се върнем. Ще хванем първия полет с евтини билети и където ни заведе, важното е да е далеч от тези граници. България спи, но ние ще скитаме по пътя към Европа и един ден, може би ще променим и твоя свят.
Петя Петкова Генчева