Конкурс за есе на тема: “Какво е бъдещето на България според Вас”
Събуждам се в 4. сутринта. Поредното начало на дългия работен ден. Лампите на отсрещните сгради не светят. Смълчано е. Тишината контрастира на всичко, което се случва през деня. Излизам от блока, никой не ме среща по пътя. Вървя и размишлявам за положението, в което се намира страната ни – безработица, липса на пари за здравеопазване, протести. Всичко това не ми дава покой.
Денят минава бързо. Телефонни разговори, задачи за изпълнение, никога нестигащо време. Връщам се у дома след цял работен ден. Лягам да спя, за да забравя онова, през което преминах в този и в много други делнични дни. Затварям очи, но не намирам мечтания покой. Виждам какво ли не – лицата на младите хора, които искат промяна, лицата на вече зрелите ни сънародници, които се борят за достойни старини за себе си и родителите си, хора, молещи за още един залък хляб. И на фона на тази мрачна картина нашата страна има ли някакво бъдеще, след като всеки се е вкопчил в своята кауза в името на по-достойно съществуване? Несъмнено смисъл има, когато има идея, на която всички ние сме посветили мислите, дните и делата си. По този начин каляваме волята си, научаваме се да се борим за онова, което искаме да постигнем и никога да не се отказваме, защото примирението е по-страшно от смъртта. И в това се изразява нашата победа – надвили сме отчаянието и безразличието, за първи път сме се обединили около една обща и свята кауза.
Живеем в страна със славно минало, нерадостно настояще, а според повечето хора и без бъдеще. Уви, това е тъжната равносметка за годините бездействие, примирението, липсата на желание за промяна. Но България ще бъде такава, каквато я направим с помощта на нашите стремежи за по-справедлив живот. И не мислете, че ние – младите поради липсата на достатъчно богат житейски опит смятаме, че можем да заживеем в един утопичен свят, в който всички ще бъдат равни. Само децата вярват в приказките, а аз вече съм пораснала за тях. Нашата страна няма да бъде царството, в което всички ще бъдат щастливи, а просто една европейска държава, в която няма да има хора с неизплатени заплати, непосилни сметки, умиращи деца, защото пари за лечение няма, а място, на което ще получаваме дължимото за труда си и ще има обществен ред, който месеци наред е нарушен заради нечутите от никого искания.
България ще бъде такава, каквато ние я направим. Затова хора на различна възраст излизат с лозунги „повече така не може”, защото е дошъл денят на разплатата, в който всеки ще поиска сметка за пропилените години в чакане на спасение, погубената младост, унищожените илюзии и пропиленият живот в чакане на светлото бъдеще. И именно това е важното – показваме на себе си и на останалите, че можем да бъдем единни, когато имаме кауза, за която да се борим. Научихме какво е протест, когато се почувствахме незащитени, засегнати и ограбени. Разбрахме, че ангели-спасители в XXI век няма, а ние трябва да се борим, за да променим към по-добро заобикалящия ни свят. И го направихме. Обединихме се, показахме, че сме силни и с нас никой не може да се подиграва. Останалите разбраха, че след годините на летаргичен сън вече не сме онези покорни хора, които са били приспивани с една и съща песен. Преборихме се да бъдем зачитани като потребители, а не да ни смятат за хора, които са длъжни да търпят всичко и да се подчиняват.
Показахме на останалите, че няма да позволим да бъдем управлявани от хора, които нямат нужните умения за това, а после ние да плащаме цената на техните грешки. Станаха вече 200 дни на протести, на искания, на дадени обещания, на заблуди, на игра с търпението на българския народ. За това време се научихме на постоянство, на задружност и отдаване на каузата. Разбрахме, че с примирение нищо не се постига, а единствено с надигане на главата и смело отправяне на исканията.
Българинът вече се е събудил от дълбокия сън, в който е прекарал голяма част от живота си. Но не просто е буден, а е ясно осъзнал, че само с красиви думи мечтаната промяна няма да се случи. Отрезнял е от илюзията за красиво бъдеще, показал е, че има цели, които да преследва. Научил е ценни уроци от своите родители, които са се провалили, защото са повярвали на честните думи на хората с красиви лица и не са успели да ни осигурят достоен живот. Днес, те се чувстват виновни за своята наивност и за изгубеното ни детство в тласкане между протести и скандирания. Сега е нашето време да променим положението в страната си. С примирение нищо не се постига, нужно е действие. Смисъл има, когато са налице идеи, желание за живот и мисъл за справедлив социален ред.
Страната ни ще има бъдеще, докато има хора, които се борят за обществен ред и достоен живот, защото все още има такива, за които родината е тяхна грижа и искат децата им да се гордеят, че живеят в земята на Ботев! За всички тях делото е свято. И докато Левски се е борил за „свята и чиста република” днес ние искаме достоен живот и бъдеще в една европейска страна. Плащаме за всяко нещо, което правим. Платили сме за примирението си, а сега на нас трябва да платят за пропилените години в опити за една неслучила се промяна. Страната ни е точно това, което сме ние! Бъдещето й е в нашите ръце, а в днешно време се живее с мисъл и надежда за утрешния ден!
Автор: Анита Николова,
23 г., град София,
СУ „Свети Климент Охридски”