В Югозападна България всички знаем за едно село, в което в пълна сила важи поговорката: “Вода гази, жаден ходи”. Това е именно село Дъбрава.
Въпреки, че селото е с малък брой жители – едва 100 човека, в селото има десетки предприемачи, които притежават имот. Красотата! Там е ключа! Гледката от това село е невероятна! Време е Община Благоевград да направи нещо по въпроса с водата в това село. Благоевград се разраства, но определено като локация село Дъбрава е страхотно.
Надяваме се, възможно най-скоро тези хора да получат собствена водопреносна мрежа.
В знак на солидарност и в желание да помогнем на жителите на това уникално, красиво селце споделяме цялата статия от сайта на вестник Струма – Struma.bg
“В благоевградското село Дъбрава дъжд вали като из ведро. Но водата на чешмите на стотината местни жители едва тече. Все пак я има. За разлика от летните месеци, когато в продължение на 120 дни хората са принудени да мъкнат кофи, бидони и други съдове, за да могат да измият посудата си, за да се изкъпят, се поливат с канчета. Безводието е най-големият проблем на дъбравци, които в последните години се радват на много нови съселяни.
Заможни благоевградчани, столичани, гърци и дори белгиец са останали очаровани от красотата на населеното място и са вдигнали огромни вили. Някои от тях живеят непрекъснато в Дъбрава, като са пробили сонди и така са осигурили живителната течност за домакинствата си. Но кореняците дъбравци нямат тази възможност. За тях почти с пълна сила важи поговорката “Вода гази, жаден ходи”. Почти, защото край селището са се ширнали хиляди декари лозови масиви. От лозята стопаните си правят и ракия, и вино. Така има с какво да утоляват жаждата си. Като няма вода, има ракийка и винце…
По обяд в къщата на 75-годишния Иван Мирчев са приседнали комшиите Румен Стоицов и Евгени Борисов. Шета им жената на домакина баба Кирилка. Отрупала е масата с туршия от червени чушки, с агнешко месо и с кисели краставички. Не липсва и “радостта на народа” – лютата домашна ракийка. Никой не разрежда твърдия 50-градусов алкохол с вода, защото тя е кът и не се харчи с лека ръка.
“Аз отглеждам крави, питате ли ме какво ми е без вода? Лятото обикалям полето, за да ги водя до водоемите на водопой. Зимата положението се търпи, църцори от чешмите. Но 3-4 месеца в годината страдаме много, няма и капка на чешмите. Ходим върху отдавна изграден водопровод, но вода в него няма. Добре е, че си купувам по 500-600 килограма грозде, че нямам собствено лозе. Та си наваксвам с ракийка и винце липсата на вода”, твърди 42-годишният животновъд Евгени. Уверява, че веднъж да се направи водопроводът, то в селището ще заприиждат още повече мераклии, които да се заселят тук.
Бай Иван си спомня как в началото на 60-те години на миналия век им асфалтирали стария коларски път благодарение на комуниста Митко Григоров, член на Политбюро. Политикът решил да доведе делегация от чужбина в китното селце, но като видял по какъв черен път трябва да ги води, му прилошало. Затова се разпоредил спешно да го покрият с чакъл, а после изсипали и асфалта върху него. Дъбравци се почувствали истински граждани с новото шосе.
Само водата чакат толкова много време и вече са уморени.”Колко ли пъти сме писали жалби, молби, писма и декларации до различните кметове на община Благоевград, не мога да ги изброя. И всичко си остана глас в пустиня. Само преди два месеца събрахме поредната подписка, 570 човека се подписаха за решаването на проблема с водата. Преди 7 години по времето на общинския кмет Лазар Причкапов направиха водопровод, откриха го тържествено, и дотам. Така и не го свързаха с градския водопровод и пак ни оставиха на сухо”, ядосва се пенсионерът. “Язък за чистия въздух, който дишаме, щом като нямаме студена и бистра вода за пиене”, маха с ръка възрастният мъж.
53-годишният му съсед Румен отпива глътка от ракията и се опитва да го успокои: “Поне вино и ракийка си пийваме, можеше да е по-лошо, ако ги нямаше и тях, те ни пазят от болести, ползваме ги като противогрипни ваксини. Тормози ни липсата на вода, но ще продължим да напомняме на общината. Че детето не ревне ли, няма кой да му обърне внимание. Сегашният градоначалник Атанас Камбитов е обещал да реши въпроса. Дано. Лошото е, че и Енергото ни цака”, реди той.
В селото, електрифицирано през 1963 г., е трудно да включиш повече от два електроуреда едновременно. Бай Иван веднага прави показно. Отива до банята и врътва копчето на бойлера. В този миг крушката почти изгасва. Евгени, който чете вестник, спира с прегледа на печата, защото не вижда буквите на оскъдната светлина.
“Положението и с тока е страшно. Като че ли навън е мръкнало. Пералнята чегърта, фризерът примигва. Ще събираме жалба и за електричеството. Не се оплакваме толкова от високите сметки, колкото от ниското напрежение. Понякога то пада до 130-160 волта. Съсипва се техниката ни, стабилизаторите на помпите горят. След предишната ни жалба смениха само една жица и дим да ги няма от селото. А трябва само да сменят трансформатора”, твърдят местните хора.
Най-тежка е ситуацията с тока през уикендите и летните месеци. Тогава населението надхвърля 250-300 души, потреблението на електроенергия се повишава. Лампите едва мигат, а доста от електроуредите гърмят. Трябва да избираш – ще се къпеш ли, ще готвиш ли, телевизия ли ще гледаш, за да не отиде зян техниката.
Въпреки проблемите с тока и водата, столичанинът Атанас Цанев сменил два апартамента в София – в квартал “Лозенец” и на пъпа на столицата, с къща в Дъбрава. Живее тук заедно с жена си Татяна, която е от Благоевград, грижат се за две кучета, котка и заек. През лятото им се налага да мъкнат кофи и бидони с вода, но не се оплакват. “Тук ни е по-добре от София, заклевам се. Дори ми е по-гот и от Барселона, където ходя често, защото имаме роднини там. Бяхме решили да търсим жилище в града. Но съдбата си знае своето. Сменях гумите на колата си на една бензиностанция навръх лъжовния ден 1 април. Видях обява, че къща се дава под наем в селото. Зърнах Дъбрава и реших – тук ще живеем. Като любов от пръв поглед”, разказва 53-годишният столичанин, който е работил като оператор в БНТ с покойната вече Бригита Чолакова, в Канал 3 при Сашо Диков, в Евроком.
Още на следващия ден двамата с Татяна се нанесли в новия си дом. Вече почти 3 години са тук. Жената в началото имала резерви, но и тя харесала селището. В двора си сади зеленчуци и цветя. Там изкарват от април до ноември, прибират се в къщата само за спане. Наско в момента прави документален филм, работи на свободна практика, поръчката за лентата дошла от Министерството на здравеопазването. “Най-много ми харесват местните хора, такива в София няма – истински, натурални, сърдечни, отзивчиви. Заради това съм готов всеки ден да мъкна кофите с вода, да стоя на тъмно заради слабия ток”, казва с усмивка мъжът, който е член на Международната федерация на журналистите. И сериозно допълва, че е крайно време да се решат и двата проблема – и с електричеството, и с водоснабдяването. Признава, че понякога му липсва нощният живот в столицата.
“А на мен ми е прекрасно тук. Нищо не ми липсва. От Дъбрава бе силно впечатлен нашият приятел Дим Дуков, лека му пръст, на 28-ми този месец ще се навърши 1 г. от кончината му. Идваше ни често на гости, искаше да строи манастир в селото, но уви…”, споделя Татяна. Съпрузите са категорични, че дори без нормално водоподаване и електричество няма да сменят селището. Заради красотата му и добрите хора, които живеят тук. “В Дъбрава мога да мечтая, в града не. А проблемите с тока и водата все някога ще се оправят. Но това са битовизми, важни са мечтите”, философски допълва столичанинът, намерил своя пристан в благоевградското село.”